сряда, 3 юни 2015 г.

Сбъдната любов - Дж. Р. Уорд - Ревю

Оригинално заглавие: Lover at Last
Издателство: Ибис
Страници: 592
Година на издаване: 2014 

Радвам се. Наистина се радвам, мамка му. И предвид факта какво ме очаква утре, не би трябвало да е така. Но аз се радвам. Хиля се като някаква умопобъркана на кокаин. Или пък тотално натряскана. Напушена. Не се знае. Единственото, което знам е, че съм щастлива.
Не се очаква да съм толкова радостна от края на една книга... нали? Но пък какъв край. Тази книга буквално свърши с “И заживели щастливо”. Клише, знам, но пък се радвам. Свиквайте, в този пост доста пъти ще кажа “радвам се”. Затова...
“Сбъдната любов” е за страхотни, (страхотни, моля ти се, направо бих си ги взела за братчета тези двамката, каква тройка ще сме само – и в това не подлагам сексуални помисли) за мен герои – Куин и Блей. Ах. Мечтата на всяка жена. Само дето са хомосексуални (чувам псуването на женското население, насладило се на тази книга), защото бих се хванала на бас, че ако срещнете тези хора на улицата, не бихте искали те да са хомо. Със сигурност. Но въпреки това се радвате за тях, защото те изглеждат като сродни души. Сякаш Бог е казал “Ти и ти ще сте заедно завинаги.” или нещо от този род още когато са се родили. Не, още дори когато са били заченати. Ами, уникални хорица, накратко. Та, по анотацията да се водим сега.
Куин е свикнал да бъде отхвърлян и сам. Отритнат от аристокрацията и от собственото си семейство, смисълът на живота му е битката със злото. Но въпреки тръпката от това, животът му е празен. Дори и когато пред него се открива възможността да създаде семейството, за което мечтае, той остава празен, а сърцето му – откраднато от друг. След година несподелена любов, Блей най – сетне се отдръпва от Куин, смятайки, че така е правилно, предвид развилите се събития.
Другите книги от поредицата ме грабваха в началото. Но с тази стана нещо. Връзката, създавана между мен и останалите книги при започването им... липсваше при тази. Затова реших да започна други... да продължа други... бях на косъм от отказването от тази книга и поставянето й в купчината “Ще те прочета скоро”, от която скоро значи след месец – два, дори и повече. По дяволите. Не знам как съм могла да постъпя така. Наистина не знам. Ако книгата имаше уши, за да ме чуе и очи, за да ме види, щях да й поднасям извиненията си с часове, може би дори и дни, ако не беше адът, наречен училище... Отне ми близо месец, но най – накрая успях да я завърша. Йей. И съм, както най – вероятно сте забелязали, щастлива. Защото края е У Н И К А Л Е Н. Да, уникален.
Нищо не може да се сравни с писането на Дж. Р. Уорд. Говоря за паранормалната романтика. Тая женица е просто прекрасна. И сега, ако напише едно книжленце и за Ласитър... няма само да я уважавам, като автор, а ще я обичам, като автор. Въпреки че сега съм близко до това състояние.
Свикнала съм с характера на Куин и съм окей с него. Може и да ви изглежда като някакъв наперен кучи син, от онези дето правят секс с всичко, което ходи на два крака и... тук бих добавила няма... мъжки атрибути, но за Куин това не е пречка, естествено. И какво, ако отиде в клуб и прави секс в тоалетните с червенокос. И не го прави, защото и Блей е червенокос. Разбира се, че не. Но, под тази изкуствена обвивка Куин е раним, уязвим, искащ семейство... като сираче.

“Само това, което те е наранило, може да те излекува.”

По ирония на шибаната съдба, това го казва Сакстън. А то важи колкото за него, толкова за Куин и Блей. Ай, ай. Не си мислете, че тук се заформя някакъв любовен триъгълник. Защото ЩЕ СТЕ В ГРЕШКА! Тук няма любовен триъгълник. И тримата винаги са знаели истината. Просто не се осмеляваха да я признаят.

“Не беше осъзнал колко голямо разстояние беше изминало сърцето му, точно като турист, изгубил се в пустошта. След половин миля все още можеш да видиш откъде си тръгнал и лесно би могъл да се върнеш обратно. Ала след десет мили и няколко отклонения нямаше връщане назад. На този етап единственото, което можеш да направиш, е да използваш наличните средства, за да си построиш заслон и да пуснеш корени.”

Болката на героите буквално се беше просмукала в страниците. Можеш да я почувстваш, да я усетиш, дори да я докоснеш. Но не и да я премахнеш. Тя си стои там. И не помръдва. Може да ви звучи леко депресиращо, но не е така. Да, има болка, но не това е единственото в книгата. В нея не е просмукана само болката. Има и любов, но и отчаяние, радост, но и мъка. Но и доста комедия. Тя е на второ място. Буквално имаше моменти, в които бях на косъм от падане на земята от смях, приемете е съм на легло. И съм отбелязала един такъв цитат:

“Почти на петдесет мили южно от клиниката, където Хавиръс беше напълнил гащите от страх...”

Останалото не е от важност. И знам, не е особено смешно, но на устните ви изникна малка усмивка, нали?
Освен Куин и Блей, типично за книгите на Дж. Р. Уорд, виждаме животите и на други герои. Като Трез и Ай Ем, Асейл и Сола, малко Сакстън, Лейла и онова лайно (без извинение) Кор, дето всеки път като му видя името, ми иде да го убия. Заслужава си всичко, което му се случи. Но просто не трябваше да замесва и Лейла. НЕ ТРЯБВАШЕ! О, и Рот, естествено. Винаги виждаме Рот. И във всички тези герои виждаме промени. Положителни, естествено, дори и в Кор.

“... някога боец, сега беше заседнал зад бюро. Някога бе свободен да броди където си поиска, сега разчиташе на куче да го навигира. Някога абсолютно самодостатъчен, сега се нуждаеше от помощ.”

Някой друг на мястото на Рот най – вероятно не би успял да преодолее това. Но Рот си е Рот. Силен и корав, като шибана планина, както той би се изразил. Може би един от най – силните персонажи в поредицата, преживял най – много мъки. И затова, може би, всички, фенове на тази поредица, го обичаме.
Преминавам от тема на тема и мислите ми са ужасно неподредени, но... така ми идва отвътре. Извинявам се.
В тази книга виждаме и нещо много свято за втори път да присъства в Братството – бременна. Окей, спойлвам, но не мога, просто не мога. От Куин (ако не сте чели поредицата, моля, не маркирайте, дори любопитството да ви изяжда отвътре). Това наистина доста го промени. Според мен, това също го крепеше. Беше му като опора.

“Твоето семейство е тук. Чакаме те... и те обичаме.”

Според мен, той не искаше и неговото дете да изживява неговите мъки. И затова искаше да му осигури семейство, достойно за някой роман от книга. Да получи обичта, която той не е. Като един достоен баща, искаше неговото минало да не се повтаря. Още повече върху детето му.

“Ти и аз сме сестри в страданията, причинени от тираничната ми майка – жертви на мащабния й план как трябва да се развиват нещата. И двете бяхме затворници, по различен начин – ти като Избраница, а аз като нейна родна дъщеря.”

С това изказване и постъпката си, Пейн ми стана една от фаворитките. Не че не я харесвах и преди това, де. Не написах мнение за книгата за нея, но сега може малко да поразкажа и за нея. Харесвам я. Тя е като мъжка версия на Братята. Корава и силна психически и физически. Поне според мен. И с Мани до нея... страхотна двойка. Сродни души, направо.
Окей, спрам с разхвърляните си мисли. Накратко – ако искате да прочетете паранормален романс, който си заслужава, с герои, които ще ви влязат под кожата, то тогава тичайте до най – близката книжарница и грабвайте книгите от Братството. Моята оценка, както винаги, е 5/5. Огромни благодарности към Дж. Р. Уорд, че е започнала тази поредица. И към издателство Ибис, че са я превели.

Няма коментари:

Публикуване на коментар